В кървавите поля“ на Европа, както ги нарича историкът Тимъти Снайдър,

В „ кървавите поля “ на Европа, както ги нарича историкът Тимъти Снайдър, танкове и бомби още веднъж избиват и осакатяват десетки хиляди хора. И като че ли целият миролюбив и хубав европейски план издъхва, премазан от веригите на бронетранспортьорите и калните ботуши на военните. Но тази война ще свърши, а Европа ще остане. Тъй че дано се отдръпнем малко обратно и да размислим за какво Европа, за какво този най-хубав от всички вероятни светове, продължава да скърца и да се тресе под натиска на злонамерени или просто неуки и озлобени външни и вътрешни разрушители.

Европа като някаква грохнала, изкукуригала старица, която няма сили да си подреди и прочисти къщата – този слабоумен роман не от през вчерашния ден е известен най-много измежду хора с по-ниско обучение или в европейската външна страна. Тоест – измежду тези, които най-слабо схващат сегашното и най-силно се опасяват от бъдещето. Зад този роман се крие избрана история, даже две истории. Първата стартира в мига, когато преди години, в едни доста безоблачни времена, французите и холандците се подведоха по акъла на своите националисти и провалиха европейската конституция. Ако тогава Евросъюзът се беше утвърдил като федерална конструкция с вероятността в действителност да се трансформира в Съединени европейски щати с единна вътрешна, външна и отбранителна политика, по-късно гръцката рецесия щеше да коства доста по-малко пари на европейците, а в рецесията с бежанците нямаше да има разнобой, солови акции и в последна сметка безпорядък, паника и неустановеност. Безпорядъкът от тези две рецесии сублимира по време на пандемията, през която националните страни изпаднаха в тежък ужас и се окопаха в границите си.
Приказката за „ прогнилата Гейропа “
И втората история – в това време грубо окървавена – стартира почти по същото време. Тогава Москва се отхвърли от концепцията да върви по пътя на демокрацията, правовата страна и съдействието със Запада и се върна към обичайните политически настройки на : изолираност, създаване на буферни зони, шпионаж, подривна активност, военни удари, борба. И  – точно това е втората история, която към края на първото десетилетие на 21 век Кремъл стартира да споделя на своите жители и на останалата част от света. Историята за прогнилата, развратна, малокръвна „ Гейропа “, изгубила вярата и полезностите си, която скоро ще бъде залята и претопена. За вътрешна приложимост разказът решаваше един античен съветски проблем: да се запуши устата на обичайно проевропейската съветска интелигенция. А на открито конструираше първия след края на Студената война прокремълски политически лагер, който внася звук и разводнява една другояче явна истина: че в западния свят законите са цимент за обществото, че този свят е по-хуманен, по-миролюбив и стопански доста по-ефективен от съветския.

Впрочем, и по времето на Студената война съветската пропаганда успешно залагаше на сходни маниакални хрумвания, а десетки милиони хора по целия свят откровено имаха вяра, че капитализмът е жертван. Но той оцеля и без изпитание завладя самата Русия. И неслучайно от близо 15 години насам Москва за повторно се пробва в лицето на Европейски Съюз да събори един по-добър публичен модел – единствено тъй като се притеснява, че той рано или късно ще се наложи и в Русия и по този начин ще отнеме властта на феодалите.
Знаят ли какво вършат?
Разбира се, глухият екот на недоволството против европейския план има и други измерения. Обективно Евросъюзът е прагматична структура, която няма ресурсите да въодушевява масите. Логиката „ Обединена Европа е добра за всички и по тази причина всички би трябвало да я харесват “ от дълго време не работи в един свят на историческа безпаметност, на безотговорни обществени мрежи и на все по-безмилостна битка за внимание и триумф, в чиято центрофуга се въртят по-младите генерации.

С други думи, хората нямат време и предпочитание да мислят за значимото, тъй като са претрупани от второстепенности. Тъкмо заради това се и поддават на дифузните антилиберални лозунги, които хвърлят в един кюп три напълно разнообразни трендове: икономическия неолиберализъм, публичните и персонални свободи и правовата страна. Срещу демократичния пиедестал на обединена Европа се бунтуват както ядосаните млади консерватори националисти, по този начин и една нововъзникнала дифузна общественост, в която паралелно маршируват фенове на Путиновия боен ботуш, християнски фундаменталисти и безброй огорчени потребители, мечтаещи за недостъпни предмети и отмора на Малдивите. Те са обединени от омразата си против демократичните полезности и желаят да разрушат Европа, без оглед на обстоятелството, че събаряйки основите на европейския план, ще върнат континента в изходно състояние: настръхнали една против друга национални страни, които, вместо да търгуват в общ интерес, харчат парите на данъкоплатците за граници и оръжие.

Колкото и да е парадоксално, таман завоевателната война на Русия против Украйна за пръв път през последните десетилетия слепи целостта на Европа, разруши на пух и прахуляк налудничавите хрумвания на сегашните съветски водачи и обърна наобратно описа за грохналата и изкукуригала старица, чийто дом се оказа не Брюксел, а Москва. За страдание, това си има и цена: през днешния ден част от парите на европейските данъкоплатци към този момент отиват освен за мирна търговия и повсеместен разцвет, само че и за оръжие…
Най-доброто място за живеене
Не бива да си вършим никакви илюзии: европейският план в действителност претърпява тежки времена. Собствените му провинения са ясни: няма я вдъхновяващата визия, мирът и просперитетът най-малко до неотдавна се одобряваха за даденост и бяха лишени както от притегателна мощ, по този начин и от ресурса за защита, икономическото неравноправие продължава да гневи хората, а политиците постоянно лицемерят в името на „ действителната политика “. Независимо от всичко това европейците не трябва да не помнят най-важното: че живеят в най-хубавата Европа, която в миналото е съществувала. И че таман тази Европа е най-хубавото място за живеене в днешния комплициран и нерешителен свят.

Това последното надали има потребност от спомагателни доказателства – би трябвало единствено да погледнем оттатък европейските граници.

Това е модифициран вид на текст от 2017 година.

Коментарът на Александър Андреев е оповестен в .

За още забавни вести, изявленията, разбори и мнения харесайте!